Поетесата, която написа епитафията си
сп.Лит. глас, бр.426, стр.7, 1939 Наричаха я Мадоната . Подписваше се под стиховете си Велерина. Казваше се Екатерина Ненчева. От тия три имена, аз мисля, че истинското беше Мадоната. Тя остави след смъртта си една поезия, която не беше нищо друго, освен самия й живот. (...) Нейният живот не познаваше преходните сезони на обикновените хора, а само един - сезон на безкрайните страдания и на неземната любов. (...) (...) Какъв подвиг за тогавашната епоха е тая поезия, която снема от жената оковите на вековните предразсъдъци и проповедва любовта не като морално петно, но вече като атмосфера за духът, в която могат да се познаят истинската красота и истинското страдание на живота. (...) Да събориш стени от невежеството и да презреш това, което ще говорят хората зад тебе, за да чуеш това, което говори сърдцето ти. Какво бе накарало тая толкова отзивчива и чиста душа да се затвори в омагьосания кръг на своето страдание и своята любов, да ги чувствува сама, още по-силно и по-жестоко...