Поетесата, която написа епитафията си

сп.Лит. глас, бр.426, стр.7, 1939

Наричаха я Мадоната. Подписваше се под стиховете си Велерина. Казваше се Екатерина Ненчева. От тия три имена, аз мисля, че истинското беше Мадоната. Тя остави след смъртта си една поезия, която не беше нищо друго, освен самия й живот. (...)

Нейният живот не познаваше преходните сезони на обикновените хора, а само един - сезон на безкрайните страдания и на неземната любов. (...)

(...) Какъв подвиг за тогавашната епоха е тая поезия, която снема от жената оковите на вековните предразсъдъци и проповедва любовта не като морално петно, но вече като атмосфера за духът, в която могат да се познаят истинската красота и истинското страдание на живота.

(...)

Да събориш стени от невежеството и да презреш това, което ще говорят хората зад тебе, за да чуеш това, което говори сърдцето ти. Какво бе накарало тая толкова отзивчива и чиста душа да се затвори в омагьосания кръг на своето страдание и своята любов, да ги чувствува сама, още по-силно и по-жестоко? Защо трагичната съдба на тая наша необикновена в чувствата и в силата на мъката поетесата набелязва нейния път още в началото на живота й?:

,,- Мен майка с клетва ме роди

Да съм до край игра на бури,

И знам, уви -

едната смърт на мъките ми

край ще туря"....

 

 

 

 

 

(...) Първата рана на нейния живот нанася смъртта на бащата - убит из свищовските затвори по време на македонските кръвопролития. Година след това малкият й брат се отравя в Ловеч от тъга по баща си. Тоя нов удар е бил най тежкият според нейните собствени думи, които намираме в нейните непечатани досега дневници:

,,26 ноемврий - ужасна дата, най-страшната в живота ми. Братко, братко, ти ме обезпокои за винаги, ти изтръгна сърдцето ми, ти направи от мен едно жалко същество, което знае само да страда."

(...) Особен характер имат само дневниците на Екатерина Ненчева, там където тя споменава за срещите си с най-видните тогава българи - Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Яворов, Шишманов.(...)

Екатерина Ненчева беше и единствената поетеса, която написа своята собствена епитафия. Съвсем непозната, написана с нервен почерк върху един изтрит от времето къс хартия, тая епитафия съдържа живота и  мъката на тая толкова печална наша поетеса:

В този гроб самотен в буренак,

Спи поетеса грешна в саркофаг,

До гроб неверна бе съпруга тя

- Безумна, любеща без ум смъртта.

А с песни мамеше пък друг -

Нейн добър всеблаг съпруг.

И чу тоз ... неин мъж

За нейната измена, не веднъж.

Догде видя я най-подир

В прегръдките на нейния кумир.

Прости й Господи всеблаг,

Прости й сам живота - неин враг!

И тука в гроба най подир

Той прати я при нейния кумир ....

Над гроба на поетесата, (...) няма паметник, за да се вдълбае в камък тая епитафия. (...)

Веселин Ханчев