Един час при художницата Елисавета Консулова-Вазова

сп.Лит. глас, бр.285, стр.3

Лунна привечер. Слаб ветрец едва полъхва. Градът е в празднично настроение. Хората из централните улици, гъмжаха, а аз разхождат се, залутан всред тълпата, бавно крача към едно от най-красивите, най-уютни кътчета на София, където никакъв шум от трамваи, коли и автомобили, не достига. Вървя и се възхищавам на омайната луна, широко разтварям гърди, поемам дълбок въздух, а сърдцето ми се изпълва с особени трепети. И когато грамадният часовник, намиращ се в тоя кът, запраща всред тихата привечер, своите седем силни удари, аз съм вече пред къщата на г-жа Елисавета Консулова-Вазова. Още при влизането ми в нейния дом почувствувах артистическата атмосфера всред която художницата работи.

(...)

Във великолепно подредено ателие, художницата с усмивка на лице, ме посреща. Погледът ми лудо се мята върху най-разнообразни неща. Тук е библиотеката на г-жа Вазова, - пияното й, пишещата й машина, тук са окачени много картини, които са откъснати бисери от душата на художницата ... Всичко тук говори за един ценен талант, за един извънредно тънък вкус и за една жадна за култура душа.

Аз съм, каза тя, от южна България. Родена съм в Пловдив, при все, че семейството ни е от Пазарджик. Най-напред завърших тук в София, в рисувателното училище и бях ученичка на Вешин, в неговия първи випуск. След това - в Мюнхен, в частната академия на дружествата на художничките. Понеже тогава в Държавната академия не приемаха момичета. Но професорите ни бяха много сериозни.

- Но, кога започва, попитах да се проявява художницата у вас. Дали още в училището, или после - в живота?

- Още като дете, аз имах силно желание да рисувам и в последствие за мое щастие се откри Рисувателното училище, където през втората година от основаването му аз постъпих и започнах да работя сериозно. (...)

- В началото на вашата художническа кариера, какво най- много ви занимаваше. Цветята ли, пейзажа, портрета или композицията?

- Главно портрета. Аз и досега считам, че портрета е моята специалност, но понеже с ученичките , които имах, много рисувах цветя, те погълнаха портрета ми.

Събеседницата ми се умълча, като че ли някаква тъга я завладяваше. Поисках да узная, кога и къде за пръв път е излагала. С какво е била представена в първата си изложба и как е била посрещната тя от критиката и обществото.

- За пръв път излагах в Белград, през 1912 год., каза художницата - десет години, след като свърших училището и то по настояването на моя професор, който беше ми задигнал работите.... След това излагах в Прага, но в София се реших през 1919 година. Първо изложих през пролетта в дружеството на художниците, а през есента, направих самостоятелна изложба от 130 работи.

Художницата навярно трогната от вниманието, с което следях нейната реч, стана и добави:

- Щом като ви интересува миналото ми, трябва да ви покажа някои неща.

За малко останах сам.Близо до мен върху статива, включено в рамка беше нарисувано младо момиче, с хубава усмивка и с дълбок изразителен поглед. Гледах и се удивлявах на тая художествена творба, в която ясно проличава смелият и широк импресионистичен замах на художничката.

(...)

​​SLXL

- Питахте ме, каза г-жа Вазова - за отзивите на критиката. Най-ласкаво писа за мен Антон Митов, писа за първата ми изложба и д-р Кон. Гълъбов, но аз считам, че Стефан Митов е единственият, който ми даде правилна характеристика. (...) След това, продължи тя, в 1920 год. поканиха ме за членка в ,,Родно изкуство'' и от тогава редовно излагам в това дружество. До като миналата 1934 год., аз, заедно с дъщеря си Бинка Вазова, устроих моята II художествена изложба в България. Обаче, по ред тя е пета.

- Излагали ли сте в чужбина?

Г-жа Вазова се засме и добави:

- В чужбина съм излагала, още преди да излагам тук. Участувала съм в Общата българска изложба през 1926г. в Прага. (...) В Чехия съм имала и три самостоятелни изложби: в Прага през 1931 год.; в Братислава и Пилзен, през 1932 год.

(...)

- Но, г-жо Вазова, какво ще кажете за нашето изкуство. Кои са според вас, най-достойните негови представители?

- Трябва да вземем всяка област отделно. Според мен, ние сме най-силни в пейзажа. Портретисти нямаме нещо особенно, а пък сме най-слаби в композицията. Тя изисква по-голяма зрелост (...) Ние сме народ много дарен и това, което се дължи на впечатленията - имаме го много, а там където трябва вдълбочаване, синтез, както е в композицията - там още не сме узрели, но то ще дойде. (...)

Най-добрия наш пейзажист е Щъркелов, той е най-финния, най-романтичния, най-нежния, макар че някои намират, че той е женствен. Всеки трябва да си бъде такъв, какъвто майка му го е родила - в случая, изкуството, в което е отрасъл. В карикатурата безпорно - Ал. Божинов, той не само е карикатурист, но е и културен човек и е духовит. Денев безспорно е много таантлив човек - той зрее като пейзажист, обаче аз бих желала да го видя фигурален. Той е културен, което не може да се каже за всички художници.(...)

Коста Георгиев