Из "Това, което се премълчава в историята на българския филм" (2016) - издание на Българска национална филмотека

Жана Гендова, спомени - 1948 г.

На един мой портрет в Музея на държавната кинематография съм написала: "Българският филм, това е целият ми живот.". И с право, целият ми живот! Колко непосилен труд, колко хубави мечти преди много, много години. Колко осъществени и колко несбъднати мечти.

       А може би нищо не бих направила, ако не беше Васил Гендов с неговата непостижима енергия и упористост, вярващ в бъдещето на това, за което работеше, сам сред хилядите равнодушни, присмиващи се лица от околната му среда. Хората печелеха пари, трупаха ги настрана, затваряха ги в банките, а Васил Гендов, с всичките си недостатъци и упоритост до лудост, тичаше измъчен, не се молеше на никого за нищо, не пречупваше гръбнак, с невероятен труд събираше петачета, уреждаше театър, играеше по утра и вечеринки и печелеше пак петачета. Но не за да направи къща или апартаменти, не за да ги вложи в банка или някое доходно търговско предприятие, а за да направи български филм. И днес с радост виждам как от малкото дребно зърно, посято някога от Васил Гендов, толкова трудно отгледано, поливано не с вода, не и с кървав пот даже, а със собствената ни кръв, виждам да се разраства голямо, величествено постижение - държавна кинематография. ... (стр. 7)

....

 

 

 

Според мен филмът "Човекът, който забрави Бога" (1927) даде една нова насока на българския филм. Нова по отношение на тематиката на бъдещите български филми. Успехът, който имаше както в София, така и в цяла България, не беше случаен. Той се дължеше не на изключителното постижение в техническо и художествено отношение, колкото на това, че филмът третираше един социален сюжет, разгръщаше една страница от живота на хората от крайните квартали с всички техни радости и скърби. Той се дължеше не на изключителното постижение в техническо и художествено отношение, колкото на това, че филмът третираше един социален сюжет, разгръщаше една страница от живота на хората от крайните квартали с всички техни радости и скърби. Той рисуваше едно социално зло, което, подхранвано от самата държава, рушеше основите на семейството, разколебаваше вярата в узаконеното право на честния труд, създаваше от добрия държавен служител или работник обикновен паразит, който упорито търсеше пътя към затвора. Във всички предишни български филми киното беше почти монопол на известна класа зрители, като първенстуващо място заемаше тъй нареченият "хайлайф", чиновници от по-горното стъпало на държавната йерархия, търговци, амбулантни продавачи със сравнително добър доход. Те посещаваха киното не от някаква духовна нужда, защото и без това сюжетите на филмите бяха стереотипни и шаблонни, а само за да убият приятно времето след дневния труд или защото киното беше вече мода и среща на хората от хайлайфа. И ето, нещо ново се забелязва с филма "Човекът, който забрави Бога". Театърът се пъленеше предимно от хора от работническата класа, на които може би това посещение покриваше дневната надница, еснафи, малоимотни, учащи се младежи, и цялата наша интелигенция, включая и учителството, което почти отбягваше да ходи на кино.

    Въпросът за този успех имаше своя единствен отговор. Накипялата болка, негодуванието срещу една от обществените злини, подхранвана от самата държава заради големи приходи, беше главната причини, която тълпеше публиката пред театъра. Защото във филма тя виждаше рязко изразена една социална язва, която най-зле се отразяваше върху живота на бедните и малоимотните. След тази явна демонстрация, след този всеобщ израз на предпочитание към един филм беше ясно какъв трябва да е за в бъдеще българският филм и на чии нужди и тежнения трябва да служи той. В едно време, когато възгледите на нашата буржоазия бяха отражение на разбиранията на държавата, когато се създаваше един нов мироглед за понятията морал и чест, когато приютите бяха малки, затворите недостатъчни, гладът и нуждата дебнеха жителите на крайните квартали, когато хиляди разплакани майки приспиваха гладни деца и венерическите отделения на всички болници гъмжаха от жертвите на проституцията у нас, в това именно време един български филм се явява на протест, като изразител на сподавен вик от хиляди гърла към държавната власт: "Докога?".

    В същото време в крайните квартали на "Ючбунар" стана едно престъпление. Баща застреля дъщеря си в едно от нощните заведения. Един баща? Обикновен работник обущар, който от сутрин до късна вечер с иглата се грижи за прехранта на своето семейство. И този честен човек не е могъл да понесе срама от това, че дъщеря му, за което е похабил не малко безсънни нощи и работни дни, за да й даде подходящо образование, се впуска във вихъра на нощния живот. Застрелва я и сам се предава на властта, и полемиката около това събитие накараха Гендов да даде друга насока на нашия драматичен театър. ... (стр. 54/55)

 

 

източник снимки: Българска национална филмотека.