Весела Василева (1919-1944)

Весела Василева е българска поетеса и актриса, активна през 30-те год. на ХХ век.

Родена е в София на 22 декември 1919 година. Родителите й са ярки фигури в софийския елит. Баща й Григор Василев е адвокат, народен представител, политик от Демократическата партия, а майка й Мара Василева (Станишева) е от голям кукушки род.

Весела Василева завършва Първа девическа гимназия в София и славянска филология в Софийския университет (1942). Тя говори английски, немски, френски и латински, рисува, пее и танцува. Редактор е на в-к "Ученически подем". Заминава да специализира във Виена със стипендия и разработва докторска дисертация на тема старобългарски език.

На 6 януари 1944 година научава, че е назначена като асистент във Виенския университет. Вървейки пп троатоара в центъра на града е премазана от ремарке на военен камион. Така на 25 години Весела Василева става косвена жертва на войната.

Стихове от Весела Василева

Самота

В полето малките цветя

към слънцето растат с еднакъв устрем

и сигурно една е цветната душа

и малките им, цъфнали сърца

туптят в еднакъв ритъм.

Но ний сме господари на света,

та ний сме хора - и по цялата земя

е всеки сам за себе си, един,

във сложни чувства бие нашето сърце,

и свои, много мисли има всеки.

Ще бъдеме разделяни навеки,

понякога ще сплитаме ръце

и ще се губим във желание

животът ни едно да стане,

да няма нищо пазено и скрито,

да бъдеме един за друг открити

и да се чувстваме в света

отърсени от самотата.

Но никога не ще постигне

никой между нас

поне в един-единствен час

да разруши преградата, издигната,

завинаги скрепена. -

И само нявга, отрезвени

от вечната и търсена лъжа,

ще гледаме отвъд високата стена,

отвъд лица и думи

- една загубена звезда в простора,

и чужда и далечна, всред другите звезди, -

в сърцето ни ще студенее мъка и умора,

ще стискаме ръка в ръка

и ще си казваме, едва - че сме сами.

1939 г.

Панихида

Над гроба свети синьо пролетно небе

и клоните на младата върба люлее топъл вятър,

и може би е светнало и младо моето лице,

а има толкова печал в сърцето...

О, тази пролетна нестихваща мечта

и тези нови, светли мисли и желания,

човешкото сърце едно ще си остане

и вечна като него само е смъртта...

Защо от толкова безкрайно малки

радости се радваме,

и толкова безкрайно малки

скърби ни тревожат,

а есенният вятър ще разгони листите,

от клоните низпаднали,

и всички ще заспим, във тъмната

земя положени;

и няма да е светнало и радостно,

и няма да е тъмно и печално,

а само тихото небе, спокойно и опално,

ще се издига с много обич над гробовете,

и като днес ще бъде синьо,

несдържано сияйно и красиво,

ще се разискри пролет над земята,

над всички, над умрели и над живи;

и спомените, пазени и святи,

ще доведат до гроба някой близък

и празна ще остане сигурно ръката,

протегната в любов и във копнение.

О, вие скътани във тихото забвение...

1939, февруари
София

Снимка: https://www.jenatadnes.com/hora/talantite-idvat-na-sveta-v-sazvezdiya/