Една жена скърби за Вазов

сп.Лит. глас, бр.522, стр.3, 1941

- Ето Атина Болярска, жената на Иван Вазов! - посочва някой из навалицата една стара, дребна жена. Тя пристъпва към каменния гроб на поета, запалва свещ, поставя цветя. Всяка година на 21 септемврий, тя изниква из тълпата почитатели и приятели, минава като сянка посред шума и възторзите, дребничка, мълчалива и невидима, каквато е била през целия си живот. Каточели сянката на поета даже и след смъртта пада върху нея и я обрича на жестока забрава.

От скромната, еснафска къща на устабаши Болярски в Русчук до отрупания с цветя и венци гроб на най-големия български поет! От тихото незначително детство до съвместния, макар и кратък живот с една изключителна личност! (...)

Старата госпожа тръгва обратно към къщи. Зад нея остава камъка, върху който свети залепената от нея свещ. Никой не я придружава. Тя няма никого. Тя бавно напредва по шумните улици в своята старомодна рокля, с големите си бели коси и с доста отживялата си шапка. Тя е на осемдесет години.

Освобождение.

Съединение.

Войни.

Катастрофи.

(..)

 

Ето, това съдържат осемдесетте години на госпожа Болярска-Вазова. Нейните очи, хлътнали дълбоко в лицето, покрито с безброй тънки бръчки, не могат да търпят бесното движение на улиците. Тя едва се движи между навалицата. Тя иска час по-скоро да се прибере в стаичката си, на Аспарух 53. Там я очаква нейния свят от спомени, стари портрети и тишина.

Искате ли да го посетим и ние?

Есенният дъжд ближе с влажния си език фасадите на къщите по Аспарух. (...)

Само една от тях запазва отживялата романтика на някоя рисунка из романите на Дикенс или Евгений Сю. (...)

Но вместо Оливер Твист, Домби или Давид Коперфилд, на разкърцаното стълбище ни посреща една жена, която е натоварена с вързопчета подпалки.

- Госпожа Болярска? Да, тук живее. На третия етаж. Само съмнявам се дали ще ви приеме. И тя поверително почва да ни разправя за странния живот на старата госпожа, която не излизала никъде и не приемала никого в стаята си. С чудна осведоменост тя ни разказва една история за Георги Болярски, брат на госпожата, който без малко щял да се ожени за една френска графиня.

- Почукайте, почукайте, но нали ви казвам, тя не отваря на никого!

Тя казва това малко ядосано. Сигурно е изпитала странните навици на госпожа Вазова върху себе си. После тя изчезва със своите дръвца и с миризмата си на кухня и на пране.

На третия етаж. Една отворена врата. Едно малко тъмно коридорче. (...) Чукаме. Никой не се обажда. Чукаме пак. Нищо. Чукаме, чукаме, чукаме. Най-после вратата се отваря. Едно измъчено лице се подава в пролуката. Дълги бели коси се спущат върху широката роба от евтин бархет. Две тъжни очи се впиват в нас.

- Какво ще ви кажа за Вазов? - почва изведнъж старата жена. - Други са казали повече от мене. Какво мога да ви кажа аз? Нищо... Нищо... Нищо не зная! Ръцете й треперят, тя се тресе цяла (...)

- Влезте да видите как живея! Много съм развълнувана. (...)

Стаята е малка. Един креват, покрит със стари рокли. Една маса, албум със стари семейни портрети, гардероб, книги, портрет на Вазов (...)

- Искате да знаете нещо за Вазов, нали? Как се запознах с него, как се омъжих. Е, добре. Навремето вуйчо ми известния Климент ме изпрати да уча в Киев, във Фундуклеевския лицей. Там за пръв път се запознах с Вазов... По неговите произведения. Брат ми, Георги, ми ги беше пратил от България.

Тя отпива някакво лекарство от едно шише и се облега на стола.

- След като дойдох в България живех при брат ми в София. Един ден идва една моя приятелка и ми казва: ,, Хайде да идем на разходка по Витошка улица. Ще видим Вазова.''

Съгласих се. Когато сме минавали покрай къщата на Вазов, той ме харесал.

На другия ден идва у нас сегашната г-жа Михалаки Георгиева и още от вратата ми вика: ,,Дошла съм да сватосвам!"  А аз не познавах Вазов. Виждала го бях случайно. Как ще ми мине през ума, че мога да стана негова жена? Уредихме среща у Михалаки Георгиеви. Там се видяхме. А после - дойде сватбата.

- Не искам да се пише нито лошо, нито хубаво за мене! - каза тя на сбогуване, току до прага на вратата. Цял живот съм живяла така, без да се говори за мене, та искам и да си умра така, тихо и безшумно.

- Довиждане, госпожо Вазова!

На стълбите ни срещна хазайката и очудено ни гледа. Тя не може да повярва, че тая старица, тая затворена и скръбна жена може да наруши своята аскетична самота.

(...)

Навън дъждът продължава да вали и да мокри до костите. Къщата на Аспарух 53 е обвита с влага и мълчание. Но стори ми се, че на един от прозорците на третия етаж се появи едно изпито и сбръчкано лице, с венец от сребърни коси. (...)

Веселин Ханчев